Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Няма описание.
Автор: mytruth Категория: Лични дневници
Прочетен: 31764 Постинги: 5 Коментари: 4
Постинги в блога
 

А сега остават тези трите:
вяра, надежда и любов.
*

Аз изхождам от едно ново становище. Има три положения, върху които ще се спра: любовта, вярата и надеждата. Любовта може да се разгледа като стремеж, но може да се разглежда и като чувство, и като сила, и като принцип. Вярата, и тя може да се разглежда и като стремеж, и като чувство, и като сила, и като принцип. Надеждата, и тя може да се разглежда и като стрееж, и като чувство, и като сила у човека, и като принцип. Любовта, вярата и надеждата разглеждам като принципи. Хората често смесват тези три понятия — любов, вяра и надежда, без да ги разделят. 

Любовта обхваща всичко, т.е. цялото пространство, Битието, нищо не може да избегне от нея. Вярата обхваща времето, а надеждата — резултатите, които изтичат от тези две сили. С други думи: Любовта обхваща вечността, т.е. безкрайния живот, всички възможности. В любовта няма смърт. Вярата обхваща условията, при които този живот се развива, а надеждата осъществява резултатите. Това са процеси, които вървят последователно. Хора, у които има надежда, вяра и любов, имат особени признаци. Някой човек е песимист, ходи с наведена глава, недоволен е. Защо? — Защото надеждата у него е слабо развита, няма това чувство, принципът слабо действува у него. За такъв човек казвам: У него няма надежда. Едно от качествата на надеждата е, че когато е силно развита у човека, тя произвежда радост. И Писанието казва: “В надеждата бивайте радостни.” Качество на вярата е, че тя произвежда упованието. Когато вярваме в някого, ние имаме упование в него. Качество на Любовта е, че сме готови да се жертвуваме за оня, когото обичаме. 

Не смесвайте любовта, вярата и надеждата. Някои мислят, че между тях няма разлика, че те са едни и същи неща. Щом се обезсърчиш в живота, надеждата е слаба в тебе; щом се съмняваш, вярата е слаба; щом не можеш да обичаш, любовта е слаба. Когато някой човек каже, че не може да обича, това показва, че принципът на любовта е слабо застъпен в него. Ще бъде смешно, когато някой парализиран човек каже: Аз не мога да ходя. Разбира се, че не може да ходи, защото неговата вяра е парализирана, той не може да разполага с нервите си. Някой казва: Да обичаш е глупаво. Питам: Ами кое е разумно? Ако любовта е едно глупаво качество на живота, кое е умното? — Е, да седнеш да си похапнеш, да си попийнеш хубаво! — Че то е най-глупавото! Като гледаш онзи вол, напълнил устата си, прежєвя ли, прежєвя. Това красиво ли е? Гледаш онази красива мома, напълнила устата си, криви мускулите на лицето си. Това красиво ли е? Яденето има смисъл само при любовта. Хубавата мома, като яде, казва: Аз ще ям, ще се поправя, за да бъда хубава, да бъда обичана. Яденето, пиенето, това са само обекти, това са само средства. Човек трябва да яде, за да възстанови силите си. Следователно любовта, вярата, надеждата, това са вътрешни принципи на съзнателния живот. Тъй ги схващайте. Може да направите опит с тях. Това не е учение, което почива само на теория, а може да се опитва всеки ден.

И тъй, любовта, вярата и надеждата не са еднакво развити у всички хора. У някои любовта е силно развита, у други — вярата, а у трети — надеждата. Апостол Павел, който дълбоко е познавал окултизма и мистицизма, казва: “А сега остават тези трите — вяра, надежда, любов, но най-голяма от тях е любовта.” А аз казвам, че двете крила на любовта са вярата и надеждата, или вярата и надеждата — това са ръце на душата. Отрежете ли тези ръце, всичко е свършено. И тъй, надеждата е принцип, който примирява всички противоположности на физическия свят. Тя борави с видимия свят, със света на промените. Следователно, кога се надяваме ние? — Когато имаме дъщери, синове, земи, къщи, пари, вложени тук-таме. Надеждата схваща нещата отблизо, тя схваща настоящето. Това е едно от нейните качества. Следователно човек, у когото надеждата е силно развита, очите му са отворени, той всичко вижда — къде ходи, какво прави, обхваща всичко. Извадите ли надеждата от него, и очите му ще се затворят. Човек, който ходи със затворени, премрежени очи, е със слаба надежда. Виждали ли сте какво прави котката, когато стои пред някоя дупка да пази мишките? Понеже обектът на нейната надежда го няма, тя стои със затворени очи, докато хване мишката, но като я хване, отваря очите си и казва: Е, това има смисъл, може и да си поиграя с тази мишка. Вие казвате: Тази мишка е нещастна. Тази мишка е в ръцете на своя любовник. Той ще си поиграе с нея и ще каже: Вместо да правиш пакости на хората и да те гонят, ела при мене, влез вътре. Улавя я и я изяжда, снема дрехите є. Вие казвате: Котката изяде мишката. Аз казвам: Мишката отиде на гости у котката. Защо? — Защото се обичат. Дайте є една жаба, няма да я изяде. Виждал съм някой път, котката си поиграе, поиграе с мишката и я пусне. Казва: Хайде, от мене да замине, днес не съм готова да те приема на гости. 

Ние трябва да схващаме надеждата, този принцип, понеже той е необходим при сегашните условия на живота. Съвременните хора са забъркали своите понятия. Те са изгубили връзката с Бога, усъмнили са се в Него. Питат се: Има ли Господ или не. Ще бъде чудно да си задаваме въпроса има ли слънце или не. Ако слънцето изчезне, и светлината ще изчезне. Веднъж светлината съществува, и слънцето съществува, защото светлината е изявление на слънцето. Щом любовта съществува между хората, и Бог съществува, защото любовта изтича от Бога. Щом любовта изтича от Бога, вярата възниква, а вярата е носител на живота. Без вяра Божественият живот не може да се проектира тук, на земята. Следователно тя е нишка, принцип, който развива разумния, съзнателния живот. Съзнателният живот никога не може да се развива без вяра. Тя е застъпена у всички хора по един или друг начин. Надеждата пък реализира този живот. Тя е сила, която дава форми на нещата. Следователно всеки от вас, който иска да има зраво тяло, да има здрав мозък, да бъде красив, непременно трябва да има надежда. Надеждата оформява тялото. Почнем ли да губим надежда, гърдите ни, мозъкът, тялото изгубват своята симетрия. Тогава човек казва: Не ми се яде, не ми се живее, докато най-после той заминава за другия свят или пък слиза в гроба. Що е гробът? — Това са ограничените състояния, в които се намираме. По-лошо нещо от гроба няма. Най-големият затвор — това е гробът. Да ви пази Господ от гроб! И псалмопевецът казва: “Няма да остави преподобния си да види изтление.” А ние сега казваме: Гроб ни чака. Гробът — това е най-глупавото вярване. Ще бъде смешно, когато на някои човек му излязат циреи и той да говори за тях. Няма защо да вярваме в циреите. Всички съвременни хора, понеже са изгубили съществената мисъл, говорят все за циреи. И сега ние се учим един друг, че ще отидем в гроба. Майката не казва на дъщеря си: Дъще, ще отидеш при Бога, при ангелите да се учиш, а є казва: Дъще, ти днес си красива, но утре ще остарееш, ще погрознееш и ще отидеш в гроба при червеите. Това са човешки схващания.

Често ме запитват: Има ли задгробен живот? Казвам: От ваше гледище, задгробен живот няма, в гроба не виждам живот. Извън гроба има живот, но в гроба няма. В гроба има такива терзания, каквито човек не е виждал. Който е прекарал десет-петнадесет години в гроба и след като излезе оттам, го карат да направи някое престъпление, казва: Ти бил ли си в гроба? — Не. — Аз съм бил и днес, за нищо в света няма да вляза отново в него. Човек, който е бил веднъж в гроба, има силата и опитността на американеца, който се спуснал с бъчва от Ниагарския водопад. Той искал да опита силата на Ниагарския водопад и затова взел една бъчва, осмолил я отвътре, влязъл в нея и се спуснал от височина двеста стъпки. Като излязъл от тая бъчва, казал: И цял свят да ми дадат, втори път не влизам в него. Аз ви казвам: Гробът, за който хората мислят, е една бъчва, от която един път като излезете, и цял свят да ви дават, няма да искате отново да влезете в нея. Гробът — това е старо вярване. Новото учение не вярва в никакви гробища. Новото учение вярва, че дето има любов, вяра и надежда, като принципи, там животът е вечен. Когато тези принципи не действуват, тогава се образува гробът и човек усеща страдания. Представете си един млад човек парализиран. Какво е неговото положение? — Мъчи се. — Защо? — Защото има желание като другите да излезе всред природата, но не може. Онзи, който има слаб стомах, и той се мъчи. Защо? — Защото не може да осъществи желанията на стомаха си. 

Надеждата е принцип, който отваря свободния вход на нашия живот на земята. Тя е принцип, който не пита: ти англичанин ли си, германец ли си, българин ли си, от каква партия си или дали си православен, евангелист или какъв да е друг. Ти може да си българин или англичанин, и пак да ти е развален стомахът. Ама някой казва: Аз съм православен. — Стомахът ти здрав ли е? — Не. —Тогава не си такъв. — Но аз съм евангелист. — Стомахът ти здрав ли е? — Не. — Не си такъв. Там, дето има надежда, стомахът е здрав; там, дето има вяра, гърдите са здрави; там, дето има любов, мозъкът е здрав. Не си ли здрав, любовта, вярата и надеждата в тебе са парализирани. Сега хората чакат възкресение. Как ще те възкреси Христос, когато вярваш в гробища? Как ще те възкреси Христос, когато казваш: Като умра, тъй ще ме облечете, еди-кой си свещеник да ме опее, тъй да ме погребете и т.н. Как ще те възкреси Христос, когато нямаш вяра, надежда и любов? Надеждата казва: Ти ще вярваш само в един Христос, в живот, дето има вяра, надежда и любов и дето няма никакви гробища. Като вярваш в такъв живот, за тебе няма никакви ограничения. Хората казват: Докажи това нещо. Смешно е да доказвам! Представете си един сляп човек, комуто доказвам, че има светлина. Той казва: Не я разбирам, тъмно ми е. Пипна очите му, прогледа, питам го: Какво виждаш? — Светлина. — Искаш ли доказателства? — Не искам. — Тръгни да ходиш! Сега вярваш ли? — Вярвам. — Защо? — Защото не се спъвам. Сега хората казват: Докажи! — Нямам време, моето време е скъпо. Аз ще пипна очите ви и ще ви питам: Какво виждате? — Виждаме обкръжаващите предмети. — Тръгните по пътя. Спъвате ли се? — Не. — Тогава имате вяра. Господари ли сте на себе си, имате надежда. 

Всеки човек, който изгубва надеждата си, става роб на земята. Страхливците, които се обезнадеждават на бойното поле, те се предават. Търговец, който има страх, ликвидира 100%, а който има надежда, той не се предава. Когато човек има надежда, за него всичко е възможно. Това не са само празни думи. Вие имате хиляди случаи да проверите това в живота си. Някой казва: Аз вярвам в Христа, Христос ми проговори, вече не се съмнявам в Бога. Тъй са ми казвали някои православни или евангелисти. Утре започне да куца, яви се ревматизъм в крака му. Вика лекар, казва му: Господин докторе, какво има на крака ми? Не пита какво ще каже Христос за крака му, а лекарят. Лекарят прави една инжекция, втора, но кракът не оздравява. Казвам: Де е вашата вяра, де е вашата надежда? Ако имаш надежда, ще кажеш на ревматизма: Ти ще отидеш в палците, после в рамото, оттам — в другото рамо. Ще го разхождаш из тялото си и най-после ще му обърнеш внимание, че е сбъркал пътя си и трябва да си отиде, да не прави пакости в тялото ти и ревматизмът ще изчезне. Онези болести, които не може да премествате от едно място на друго в организма си, много мъчно се лекуват. Слушал съм да ми се оплакват мъже и жени, че имат някаква болест, която се мести. Щом се мести, не се плашете, тя лесно ще мине. Ако болестта се загнезди във вас, тэри си основа, това значи, че иска да става собственик. Щом се мести болестта, тя прави опити, като някой инженер, дали може да се настани и де да се настани. Всички болести в нас са живи същества, които искат да си направят място за живеене. Ако в нас действуват тези три принципа — любовта, вярата и надеждата, ние щяхме да бъдем силни, да браним своята свобода. Съвременните хора не са се научили още да боравят със своя свят. Ако не можеш да победиш един микроб, една малка мъчнотия, как ще победиш големите? Какъвто се проявява човек в малките си работи, такъв е и в големите.

Някой казва: Аз не вярвам в Бога. Бог не иска вяра без любов. Без любов не може да вярваш в Бога. И надежда без любов не може да има. За да вярвате в Бога, първо трябва да Го любите. А за да любите човека, първо трябва да го познаете. С човека ще започнете по обратния закон. С Бога ще започнете по закона на любовта, а с човека по закона на надеждата. Майката може да познае своето дете само след като го роди. Като види какви таланти, какви способности се крият в него, обиква го. Защо сме дошли на земята в този временен живот? Ще кажете: Е, и майка ми, и баща ми се родиха, живяха, умряха и погребаха ги. Като отиде някой в Англия, в Америка, казват му: Ела да видиш гроба на майка ми, на баща ми. Казвам: Това са техните гробове, но майка ти и баща ти не са там. С години държим тези гробища, тези паметници. Майка ти не трябва да живее в гробищата, а да я носиш в сърцето си, в себе си. Някой пита: Де е майка ти? Казвам: Ако любя, аз съм майка; ако вярвам, аз съм баща; ако се надявам, брат и сестра съм. Ако не любиш, ти търсиш майка си на гробищата. С тези вярвания и схващания мислим, че сме много напреднали. 

Питаме се: Кога ще се оправи светът? Светът може да се оправи в един ден. Външният свят е много оправен, добър е той, но нашият вътрешен свят като е изопачен, казваме: Кога ще се оправи външният свят? И тъй, за да се оправи светът, всеки от нас да приложи тези три принципа за себе си. За мене е безразлично към коя църква принадлежите, какви са вашите вярвания, надявания. Аз засягам въпроса принципиално. На първо място човек трябва да има дух, мисъл, душа, да е пълен с чувства, да влиза в положението на всяко същество. Всеки човек има живот в себе си, който може да се проявява в неговото тяло, защото на земята живот без тяло не може да се прояви. Как ще докаже някой, че в него има любов, дали само със сладките си думи? Ако мислим така, ще мязаме на онзи руски княз, който обеднял и се оженил за една красива бедна мома. “Ну, поцелуемся” — целуват се първия ден. “Ну, поцелуемся” — втория ден. Също и третия ден, но с това само не се живее. Целувката не значи любов. На тези влюбени трябва да се сложи малко хляб. Тъй казва Господнята молитва: “Хляб наш насъщний, дай го нам днес”. В нея не се иска чай, кафе, а само хляб. 

И тъй, за да проявим своята любов на земята, необходимо е да дадем от нея на онези, които се нуждаят от любов. А любовта се проявява в някаква услуга, в какъв да е смисъл: или с една сладка дума, или като нахраниш някого, или като го нагледаш, когато е болен, или когато дойде някой при тебе и му окажеш всичкото си доверие. Ние в отношенията си помежду си внасяме само недоверие. Дойде някой при нас, иска пари на заем, казваме му: Нямам. Кажи му истината — имам пари, но не мога, не искам да ти дам. Защо не му даваш? — Защото не вярваш в него и мислиш, че ще те излъже. С това не съзнаваш, че правиш пакост и на себе си, защото един ден ще изпаднеш в същото положение, няма да имат и в тебе доверие. Я питай какво усеща някой мъж, в когото жена му е изгубила вяра или какво е положението на жена, в която мъжът няма вяра? Тези мъж и жена бягат от къщи, намират се на парила. Всички мъчения в света произтичат все от недоверие. Когато някой не вярва в тебе, това значи, че той се е усъмнил в тебе. Някога чувствуваш една обида, една тъга, това показва, че си изгубил любовта на оня, който те е обичал, той е затворил любовта си за тебе. 

Когато слезем във физическия свят, надеждата е, която осъществява нещата. Ние сме слезли и казваме “реалният свят”. Кой е реалният свят? Всички хора искат много ниви, много къщи. Добре е да имате една къща, една нива, една градина. Добре е да имате една къща, едно тяло, което никога да не умира. Да имате една нива, то значи едно сърце, в което да насаждате всичко. И тъй, къщата, това е човешкото тяло, нивата— човешкото сърце, а градината — човешкият ум. Трябва да имате ниви, градини, но не като ония, които имал един гръцки поп. Насадил една нива и казал: Да знаеш, че поп господар имаш. — Да, като тебе господари сто имах, от които деветдесет и девет отнесох. И ние обсебваме къщи, градини, а после казваме: Дали ще има кой да ни зарови? — Да, ще има. Намирам много правдоподобно, когато жената оплаква мъжа си: Иване, Иване, не трябваше ли по Бога да живееш? А това значи: ти ще изплатиш греховете си, та като дойдеш втори път, да не грешиш. Някои казват: Плаче от обич. Жена, кога ражда, плаче ли? — Не. Когато изгуби детето си, тогава плаче. Когато изгубиш любовта на мъжа си, тогава плачеш, а когато придобиеш любовта му, тогава се радваш. Когато дойде мъжът в къщи, тогава казват: Има голяма радост, сега има любов. Това е реално схващане на нещата. Ние сме изгубили понятията за нещата и говорим на един непонятен език. Господ казва: “Обичайте се, любете се!” Някои казват: Докажи какво нещо е любовта. Мога да ви докажа. Ще взема някого, ще му вържа ръцете и краката с по едно въже, ще му ударя двадесет и пет, ще го потъпча отгоре и ще го попитам: Какво е това? — Терзание. После ще му развържа ръцете и краката, ще го нахраня, ще го целуна. — Какво е това? — Това е любов. За да разберете любовта, трябва да опитате върху си две противоположни състояния. Така постъпва и природата. Изгубиш къща, ниви, майка, баща, деца, казваш: Побеля ми главата, какви са тези страдания? След това идват майка ти, баща ти, нагостяват те. Започва Господ да ти показва какво нещо е вяра, надежда и любов. Вложете любовта в мозъка, вярата в гърдите си, а надеждата в стомаха си. Когато ядете, яжте с надежда. Аз не съм против яденето. Трябва да се яде, но нито много, нито малко. Казвам: Човек, който иска да живее с надежда, трябва да не яде много, да не преяжда. Някой път хапнеш малко, казваш: Защо не си доядох? Но като хапнеш повече, чувстваш отвращение. Законът на надеждата кара майките да говорят на децата си: Яж, мама, яж. Но детето после се разваля. Казвам: От много надяване, от много обличане детето ти най-после заболява. На какво прилича вашата надежда? Еврейският цар Давид, като отишъл на бой, срещнал Голиата и казал: Аз ще се бия с него. Отишъл при цар Саула и му съобщил за решението си. Царят му дал шлем, копие, лък. Надянал ги на себе си, но от тежестта им не бил свободен да действува. Свалил всичкия товар, взел своята прашка с дванадесет камъчета, отишъл на бойното поле, бил се с Голиата и успял. Така и майката мисли като Саула: дойде синът є, тури му броня, шлем, копие, но след няколко месеца той заболява, натоварен е много. Малко храна давайте на вашите деца! Малкото се благославя в природата. Многото, пресищането в света— това е един грях. Онези, които живеят по закона на надеждата, трябва да имат само необходимото в живота. Когато искаш да обработваш вълна, купє един килограм и я обработє, а не сто-двеста килограма. Инак вие ще се намерите в положението на онзи селянин, който, като разбогатял, станал друг, взимал имотите на своите съселяни. Една вечер сънувал един жив сън: През селото минава една голяма кола, пълна със злато и впрегната с няколко чифта волове. Всички селяни се доближавали до колата с една малка чинийка в ръце, сипвали им в тях злато и си отивали. Богатият селянин, като видял това, казал си: Ето случай да разбогатея още повече! Отишъл в избата, извадил един голям сандък и отишъл при човека, който раздавал златото. Казал му: Господине, чакай, и аз искам. — Добре, ще ти дам, но ще легнеш на гърба си, ще туриш сандъка върху гърдите си и ще ти сипвам в него злато, докато можеш да носиш, и ще се обадиш. — Добре, аз ще нося. Турят му една, две, три, четири, пет, десет, петнадесет лопати, той все мълчи. Най-после той едва диша, задушава се и почва да вика. — Оставете този сандък върху му, нека носи последствията на своята лакомия! Като се събудил, разбрал, че този сандък не му трябва, а трябва да раздаде своето богатство. Цял пълен сандък е много. Сегашният живот е тежък. Аз виждам — мнозина от вас имат много такива сандъци и искат да им турят повече. Добре, но ако ви турят, не ще може да носите. Вие трябва да имате любов, вяра и надежда в себе си, за да спечелите повече. Тази любов, вяра и надежда трябва да употребите за благото на ближните си. Надеждата е принцип, който принадлежи на всички живи същества, даже и на най-малките буболечки. Следователно от никое живо същество не трябва да се отнема този принцип на съществуване. Щом вървиш по пътя и настъпиш една буболечка, ти си я лишил от надеждата є. Няма да се мине много и някой по-юнак от тебе ще те лиши от твоята надежда. 

И тъй, Павел казва: “Остават трите — вяра, надежда, любов, но най-голямата от тях е любовта”. Сега, понеже живеете на земята, започнете с осъществяването на тази надежда. В какво? — Да се надявате, че можете да станете добри, умни, здрави, богати. Богати в какво? В добродетели. Да се надявате, че можете да поправите вашия живот. Според мен, сиромашията и богатството, това са две велики благословения, които Господ дава на човека. Богатите хора наполвина признават, че богатството е благословение. Сиромасите не признават, че сиромашията е благословение. Защо е благословение? — Защото сиромахът прилича на малкото дете, което отива на училище. То е сиромах, но има условия да се развива. Неговата торба може да се напълни. А старият човек не може да забогатее. Той казва: Аз много зная. Какво ще разправям на този стар дядо, който е богат? Той ще ви разказва, че има опитност, играл много години на хорото, много моми любил. Учителят не може да разказва на богатия човек. Затова Христос казва: “Ако не станете като малки деца, не може да влезете в Царството Божие “, т.е. не може да използувате живота. И тъй, децата богатеят, а старите хора осиромашават. Те не трябва да разказват своите истории, а да учат. Богатите хора създават условия да ги мразят другите. За тях казват: Те са богати, но кой знае колко са крали, кой знае как са разбогатели техните бащи и деди! Когато си беден, създаваш условия да те любят хората и да работиш. Бедният човек всякога мисли какво да работи и къде да отиде да работи. И затова бъдещият свят ще бъде за бедните, а не за богатите хора. Да преведа думата “беден” — за децата. За богатия човек се казва, че ще отиде на гробищата. Дядото остарява и като отиде на другия свят, той казва: Аз вече стар не ставам. Затова в онзи свят, в Божествения свят стари хора няма, а в този свят има стари, има богати хора. Сегашните деца казват: Е, да стана като дяда си! Младите моми искат да станат като бабите си. Никакви баби, никакви дядовци не ви трябват. Глупаво нещо е да бъдеш като тях. В Писанието думата “стар” се среща често, но тя има там друго значение. Думата “стар човек” е санскритска дума и означава проявения човек, т.е. човек, който има мъдрост, знание и е полезен за другите. А ние разбираме под “стар човек” онзи, който е окуфял. Той е дядо, не е стар човек. Утре казват за него: Е, този дъртак! Майката приема с радост децата, а те казват: Няма да се махне този дъртак. Една майка във Варна ми разказваше: Имам четири дъщери, с най-голям труд ги изучих, а после ми казваха, че съм глупава, проста. Да, докато ги изучих, добра бях, а после станах глупава. Това са съвременните дъщери. Те са дъщери на безнадеждието. 

И тъй, надежда е потребна, за да примири противоречията. Вие не можете да примирите следните противоречия: защо едни са богати, учени, а други — сиромаси, прости. Само надеждата може да примири тези противоречия. Вие мислите, че за първи път сте дошли тук, на земята. Не, всички вие, които сте тук, имате дълга история в миналото. Някой от вас не искат да признаят своето минало. Защо? Когато дядото или бащата на някого е оставил много дълг, питат младия: Ти от техния род ли си, внук ли си на еди-кого си? — Не, не съм от техния род. Да, защото дядото има много борчове. Но когато бащата или дядото е богат, синът казва: Аз имам дял тук. Който не признава миналото, значи, че има много тефтери, много дългове, а трябва да ги плати честно и почтено. Някой казва: Не съм съществувал в миналото. — Да, защото сто пъти си фалирал. А ти казваш: Не казвайте, че съм живял, че аз съм същият човек. Не, ще признаеш, че имаш да плащаш и ще се изплатиш полека-лека. Дойде някой слуга при вас и ви обере. Той е онзи, на когото в миналото ти си сторил същото. Някой запали къщата ти. Той е онзи твой кредитор от миналото, на когото имаш да даваш. Сега ще питате: Защо Господ създаде така света? Питам ви: Вие защо подписахте тези полици? Вие сте искали да станете богати, а после питате защо Господ допусна тези полици. Полиците — това са дяволски изобретения. Човек може само своя сегашен труд да използува, а не и за бъдеще да взима. Взимайте малко и не продавайте вашето бъдеще. Мисля само за днес, за утрешния ден не мисля. Това е Божественото учение. Онзи, който няма надежда, казва: Как да направя тази работа? Започва да мисли за утре, за други ден, за след двадесет години. В какво си сигурен ти след двадесет години, какво знаеш за тогава? Ти не си господар, ти си слуга. Утре господарят ти може да те извика. Законът на надеждата е такъв: ако днес прекарате добре, по всички правила на Божествения закон, има надежда и всички останали дни да прекарате по същия начин. Ако днес сгрешите, всички останали дни ще прекарате по същия начин. Следователно бъдещият ден ще бъде такъв, какъвто е днешният. Не казвайте: Е, днес сгреших, но утре ще се поправя. Не, днес, а не утре. Когато човек замисли да се жени, в него е надеждата. Дойде момъкът, гощават го всички, но той е недоволен, казва: Аз утре ще реша. Отказва днес да даде думата си, не приема момата. Остане ли за утре, той отказва. Момата, която оставя утре да отговори, и тя се отказва. Ти решаваш ли се да вземеш днес момата? Оставаш ли за утре, нищо няма да излезе. Някои казват: Като си оправя работата днес, от утре започвам да живея по Бога. Работите ни са оправени; това е лъжливо учение, че трябва ние да ги оправяме. Когато един ученик отиде в училището да се учи, майка му и баща му са оправили работите. На него не му трябва търговия, а учение. И когато Господ ни праща на земята, Той казва: Синко, аз те пращам на земята да се учиш, наредил съм работите ти, за тях не мисля. Ако синът каже: Ами майка ми, баща ми може да умрат. Майката, бащата, това са вечни принципи, които никога не умират. Когато майката отиде на други свят, тя ще промишлява за своите деца много по-добре, отколкото ако е тук, затова безразлично е де е тя. 

И тъй, надеждата е един от великите принципи на земята, без който земният живот не може да се разреши добре. Вложете в децата си надеждата да им са чисти ръцете и сърцата и да знаят, че тялото, което имат, е един храм, за който децата трябва да дават отговор. Не оставяйте децата си в нечистотия! Човек, който има надежда, ходи всякога спретнат, хубаво облечен, очите му са винаги отворени, радостни, весели. За да развиете надеждата в децата си, карайте ги да бъдат радостни. — Как? — Създайте им такива забавления, които внасят радост в душите им. Този закон е не само за децата, но и за мъже, и за жени. Мъжете да създават радост за жените си, а жените — за мъжете си. Няма ли закона на надеждата в света, идва обезсърчаването, а в безнадеждието се раждат всички съвременни злини, ставаме кисели, недоволни. Мъжът е недоволен, че жена му е пресолила яденето, сърди се, казва є: Ти през плет не си ли виждала? Гневът му от жената минава на децата. На другия ден мъжът донесъл лошо месо, жената се сърди, хвърля го, казва му: Ти през плет не си ли виждал? Съвременните хора мязат на английският реформатор Веслей, който се оженил, но три дена след това казал на другаря си: Не си струва човек да се жени. Да, когато човек изгуби надеждата, да се не жени. Мома или момък, нямат ли надежда, да се не женят. Това бих им препоръчал. Имат ли надежда, ще има в къщата им мир и радост. А днес хората казват: Тези млади сега не могат да живеят, но после ще се спогаждат. Не, сега, сега. Каквато е любовта отначало, такава ще бъде и в края. Тъй говори законът на надеждата. От становището на любовта трябва да схванем времето, от вярата — пространството, а от надеждата — всички методи, начини, чрез които този живот може да се развива. Ако една жена не знае да нарежда къщата си, няма надежда; ако един ученик не може да свири, няма надежда; ако един поп не може да служи, няма надежда. Ти имаш упование в себе си, че може да направиш нещо с тази надежда. Някой казва: Как мислиш, дали вярвам в Бога? — Чудна работа, аз трябва да отговарям дали той вярва! Ами отвори кесията си и виж! Питаме има ли пари. Отворє кесията си и ще видиш. Отвори сърцето си и виж има ли нещо там. Отвори ума си и ако имаш нещо вътре, имаш вяра. Като ме срещнат хората, питат ме: Ти вярваш ли? — В нищо не вярвам. — Как, безверник ли си? — Аз познавам само надеждата, вярата и любовта. Вярванията, любенията, надяванията, тези неща съм ги забравил, с тях нямам работа. С тях имат работа само онези, който са изгубили любовта, те въздишат, искат любов. Като имаш любов, ти си с нея. Като любиш някого, то значи да имаш само едно прозорче и през него да гледаш. Това е криво схващане. Вие ще бъдете любов, вяра и надежда. Вие ще вярвате, ще имате надежда, че всеки човек може да се повдигне. Когато имаш един приятел, който вярва в тебе, ти имаш криле. Когато у някой приятел изгубиш вяра, ти се обезсърчаваш. 

Когато говоря за невидимия свят, моите и вашите разбирания по това са диаметрално противоположни. Всички неща, които са далече от нас, са невидими, а всички, които са близо, са видими. Следователно далечните неща от нас, за които трябва да пътуваме, са невидими. Но ако се отдалечим от видимия свят, той става невидим. Значи видимият и невидимият свят подразбират пространството. А сегашните хора подразбират невидимия свят като нещо невъзможно. Светът, към който се стремим, наричат невидим, а аз го превеждам “далечен свят”. Човешкият живот, който е далечен за една мравка, е невидим живот за нея. Такъв е за нас например ангелският живот. Когато дойдем до положението да разбираме и чувствуваме като тях, ще разберем този живот. Той е прекрасен. Там няма смърт, няма свещеници, търговци, съдилища. Ще кажете: Ами тогава какво има? Че съдията какво прави? — Праща хората в затвора. Търговецът какво прави? — Като някой бирник хване някого, обере го. В онзи свят има братство и сестринство. Като отидеш там в някой дюкян да си купиш нещо, търговецът няма да иска пари, но ще ти каже: Голямо удоволствие ще ми направиш да си вземеш каквото искаш без пари. Ако дадеш пари на търговеца, той ще се обиди и ще ти каже да си излезеш вън. Вземеш ли даром, той ще те покани и друг път да отидеш при него. Онзи свят е приложил надеждата именно в този смисъл, а във физическия свят схващанията са тъкмо обратното. Ако отидете в ангелския свят, ще видите какви красиви, стройни хора има там, не приличат на вас. Като отидете при тях, ще кажете: Да бягаме оттук, този свят не е за нас. Затова религията е наука, която учи хората на законите на любовта, вярата и надеждата. А днес хората учат всичко, но не и тези неща. 

И тъй, надеждата е бъдещата велика наука, която ще осмисли живота на земята, ще ни научи как да преустроим училищата, съдилищата, как да се храним. В този бъдещ свят гробища няма да има и тогава Христос ще дойде. Тази земя, в която сега живеем, ще се преустрои. Този свят ще потъне под водата. Нови континенти ще се създадат, нов въздух ще има. Ако Христос дойде сега на земята, какво ще намери? Всеки ще Го посрещне с едно прошение — коя от мъжа си се оплаква, кой от брат си, кой от сестра си. Христос ще каже: “Аз не идвам с тази цел — да съдя хората. Аз идвам да донеса мир, любов, вяра и надежда.” Сега светът се съди, а няма Христос да го съди. Той дава нова заповед на любов и пита: “Когато дойде Син человечески на земята, ще намери ли вяра, ще намери ли хора, готови да възприемат това учение?” Той казва: “Ако имате любов, ще опазите моето учение, ще приложите тези три велики закона.” Светът ще се подобри, има условия за подобряването му. А днес се говори за някаква съдба, но това е странично учение. Сега някои казват: Светските хора са невярващи, нямаме надежда в тях. Е, тогава нека евангелистите, нека католиците приложат това учение. Но между тях има недоразумения. Какво е това служене! Питам: Вие, евангелисти, католици, търговци, доктори, адвокати, такива ли сте се родили? Не, отпосле сте си турили тези фирми. Тогава защо са тези недоразумения? Като разберем основно защо сме дошли на земята, ще можем да приложим великия закон на надеждата и няма да питаме има ли Господ или не, а ще питаме прилагаме ли законите на любовта, вярата и надеждата? Прилагаме ли тези закони, разбрали сме защо сме дошли и недоразуменията ще изчезнат. А сега какво правят хората? Сгрешил някой, хайде три-четири години в затвора или църквата го отлъчва. И всички хора все света оправят! И които вярват в Бога, и които не вярват в Бога, все колят и бесят. Казвам: И едните и другите са под еднакъв знаменател. И ти, който вярваш в Бога, ме обираш, и ти , който не вярваш в Бога, ме обираш. Каква разлика има между тях? Ако вярващият ме обира, а невярващият не ме обира, казвам, че в този последния има някакъв принцип, нещо хубаво в душата му, което хората не виждат. Ето защо бих желал да постъпваме малко по другояче. 

Това учение е потребно за вас. Вие трябва да живеете на земята, да бъдете здрави, щастливи и блажени. Каквото искате да направите, не може да го осъществите, ако нямате любов, вяра и надежда. Всичко е скрито в тези три велики принципа — любов, вяра и надежда. Ако ги разбирате правилно, ако ги разработвате в себе си, ще бъдете силни, мощни, ще имате радост, упование и сила в живота си. Това е учението, което Христос е проповядвал, като е дошъл да примири хората с Бога. Как? — Като ги научи как да живеят. Това не е вярване, а велико изкуство. Няма по-велико изкуство на земята от това — да се научиш как да живееш. Това трябва да научим! Млади, стари, майки, бащи, сестри, братя, приятели, господари, слуги — всички трябва да се научат да живеят разумно, да има мир и съгласие между всички. 

И тъй, приложете това учение. Напуснете всички ваши стари възгледи, т.е. не ги изхвърляйте, а ги турете като тор. На вашите стари вярвания присаждайте нови клончета. Всичко в света трябва да се ползува. Тази опитност, която имаме, е отлична, направете крачка напред! Приложете закона на надеждата, да бъдете всякога радостни и да не знаете какво е обезсърчение. И последен бедняк да станеш, пак да не се обезсърчиш, защото в твоята душа ще има нещо, което никоя сила не може да ти го отнеме. Вие имате сили, скрити богатства в себе си, които съвременната наука дори и не подозира, макар че ги констатира. Има неща, които човек не може да научи от книгите. Ако едно дете се подложи на магнетичен сън до пета степен, в него ще се развият особени способности и това дете може да ви каже какво става в Америка, може да опише болестта на някой болен и с това да предпише най-ефикасните лекарства. Как става това? Човешката душа още не се е напълно проявила; у човека има сили, които чакат най-благоприятни условия за развиване. Ако вие се освободите и влезете в свободата на Божествения живот, ще научите всичко. Ако схващате Бога като всеобемна Любов, в която животът може да се прояви, ако Го схващате като същество, което гледа с най-голямо благоволение към най-малките и най-големите същества, Той ще ви въздигне. Схващате ли Бога като същество, което само чака да наказва, Той няма да ви помогне. Схващайте Го като същество на благост, сила, в която няма смърт. При такова разбиране на Бога във вас ще влязат два принципа на вяра и любов. След двадесет-тридесет години Бог ще ви повика при себе си, да види какво са научили неговите деца и после пак ще ви прати на земята. За всички има работа. Като види, че сте научили урока си, ще ви прати да служите във великата вселена. В този живот всяка душа ще задоволи всички стремежи, които тя има. Няма желание на душата, която тя да не може да осъществи. Но кога? — Когато свършим това велико училище, в което се изучава законът на надеждата. Бих желал всички, които слушате за надеждата, да излезете оттук радостни. Имате ли радост, всичко добро е у вас. Мома, която пее, работите є вървят добре. Отвори прозорците, весело є е. Някоя мома мълчи, лошо е положението є, изгубила е надеждата си. 

Затова бих желал каквото и да правите, да пеете. Стари, млади, пейте! Който иска да бъде млад, трябва да пее, да се радва. Престанеш ли да пееш, твоята работа е свършена. Ти си една баба или един стар дядо, и всички казват: Бог да го прости! Ще дойдат твоите роднини, ще те оплачат. Казвам: Да, Бог да те прости, защото не знаеш да пееш и да се радваш. Ако не искате да ви поливат върху гроба, да ви четат молитви, пейте, радвайте се! И тъй, приложете надеждата в живота си. В надеждата няма меланхолия, скръб, отчаяние. В нея има само радост и веселие. По това се познава този Божествен принцип.
 


 
Категория: Лични дневници
Прочетен: 4033 Коментари: 1 Гласове: 2
Последна промяна: 24.04.2010 14:59


Първото нещо, което ми хрумва, е репликата на Ал Пачино от филма "Адвокат на дявола": "Вината е една торба с тухли, която просто трябва да оставиш!" Често си мислим погрешно, че трябва да водим някаква неистова вътрешна битка с нея или че съществува някакъв процес на преодоляването и с множество последователни стъпки. Но преди всичко става дума за вътрешно решение. Решение да не се чувстваш постоянно и за всичко виновна. Без него никакви стъпки не помагат. Защо обаче е толкова трудно за някои да вземат това решение?
Никой от нас не се ражда със съзнателно чувство за вина. Често обаче тя се оказва основен инструмент за възпитание в семейството и то не защото родителят не обича детето си, а защото и той го прави несъзнателно, тъй като и него самия са го възпитавали по този начин. В този смисъл нямаме вина за това, че сме станали такива, каквито сме, но ако не се харесваме, а нищо не правим, за да се променим, можем да се смятаме за виновни.

Много родители дори не съзнават, че непрекъснато вменяват вина на детето си с множество реакции: "Внимавай де!", "Ти ли го направи?", карат се за много неволни грешки, като че ли са нарочни, парират опитите му да насочи агресията си навън, не поощряват успеха, но не пропускат да порицаят, или по незрял и много садистичен за детето начин се сърдят, като по този начин обременяват чедото си с непосилното бреме на вината. Така детето расте с постоянното усещане, че е дефектно, че все то е виновно за всичко, защото подобни реакции не отхвърлят само грешното действие, а цялата детска личност. Малчуганът търпи тази неосъзната от самия родител садистична форма на агресия и преживява себе си като постоянна жертва. Расте, закърмен с вина и ниско чувство за значимост. Така се "наливат" основите на бъдещия садомазохистичен начин, който много по-често от останалите се чувства жертва, изпитва вини и желание за реванш и "наказателно-връщащо" поведение.

Казваш, че се чувстваш все виновна още от дете. Вероятно някой от родителите ти е властен. Под властен не разбирай непременно тираничен. Агресия може да се упражнява по много заобиколни начини. Може и "с памук" да ти вадят душата и да ти вменяват вина.
Промяната идва с умението ти да казваш "не" и да отстояваш себе си . То е блокирано вероятно отдавна. Това, от своя страна, води до ниско самочувствие. А човекът с ниско самочувствие, на когото още от детството показват, че не е важен след като не се съобразяват с мнението му, не се осмелява никога да поеме отговорността да атакува, защото дълбоко в себе си не смята, че заслужава. Пък и не му е било позволено да тренира това важно за живота умение и му е вменявано, че това е невъзпитано, некултурно, че така няма да го обичат и че е по-важно да се съобразяваш с другите. В тези случаи мазохистичният характер избира несъзнателно дразнещо поведение, за да докара опонента си до нетърпимост и когато той избухне, нашият герой получава картбланш да освободи и собствената си задържана агресия, само че вече не преживява себе си като нападащ, а като защитаващ се. Т.е. предприема тази несъзнателна еквилибристика, за да си спести чувството за вина, защото и без това е препълнен до горе с вини, откакто се помни. Затова той е и чест обвинител. Колкото се гризе сам отвътре, толкова е и готов да бъде безпощаден критикар от позицията на жертвата. Неумението да бъде честно и здраво егоистичен го кара да проявява в други ситуации прекомерен егоцентризъм. Неумението да бъде индивид го прави на моменти индивидуалист като компенсация. Такъв човек по един абсурден начин обаче се нуждае от вините си. Нали е закърмен с тях. Той просто не знае да живее по друг начин и да разчупи тоя стереотип. Нужни са му и поради това, че когато не може да атакува, губи основния повод да се самооцени. Тогава не му остава нищо друго, освен сам да си търси поводи за вини и болки, защото само в контекста на логично следващото самосъжаление може да се самооцени. Когато ни боли, всички се сещаме колко сме важни.

Вероятно когато те обвиняват, другите имат все някакво основание, но то често е различно от това, което ти чувстваш, и затова ти се струват безпочвени обвиненията.Ще се опитам да ти обясня защо се получава така. Защитният модел на поведение има две посоки: атака и отстъпление. Когато човек не може да атакува, му остава единствено алтернативата на отстъплението. Тогава той започва да го намразва, защото не го преживява като свой избор, а по-скоро именно като липсата на такъв. /Приема го като слабост, а не като мъдър свободен избор между двете възможности./ Така сам се поставя в психологическо "менгеме": не може да атакува /по изброените вече по-горе причини/, но и не иска вече да отстъпва /което пък дава основание на другите да го обвиняват/. Тогава липсва агресивен акт, тоест действието  с посока отвътре -навън е блокирано и логично следва депресивно чувство, при което посоката е отвън-навътре. А най-често то се съпътства от чувство за вина, което е само един от симптомите на депресивната нагласа.

Смея да предположа, че ако заведеш някого на кино и филмът се окаже тъп,, ти ще се чувстваш и затова виновна. Ще ти изредя и още твои черти, без да те познавам: държиш се почтително, издържлива си доста, на моменти ставаш хаплива, все още вероятно си емоционално зависима  от властния родител, свръх-грижовна майка-орлица си, любезна, дразниш се на авторитетите, избираш си властни партньори в живота, защото на челото ти пише "жертва", а в живота противоположностите се привличат, трудно отказваш и отхвърляш, казваш "да", когато искаш да кажеш "не", и обратното, което те прави лъжкиня, ужасно много си зависима от одобрението и те е страх от всякакво отхвърляне, защото доста отхвърляне си имала в живота си, склонна си към напълняване, имаш вероятно киселини и някои алергии. Ще спра дотук.

Това е един порочен кръг, от който излизането е трудно, но не и невъзможно. Твоят тип характер е доста силен. Само че не за търпение трябва да използваш силата си, а за смело конфронтиране със страха да кажеш честно и отговорно: "Аз!", "Да!", "Не!" и "мечка стах - мен - не!" Хора като теб заслужават да бъдат щастливи, но подсъзнателно не го вярват, за да решат да се разтоварят от излишната "торба с тухли", която в много случаи без никакъв смисъл носят на гърба си. А истинската сила се мери чрез баланса  между умението ни да търпим и да се съобразяваме /което също е важно понякога!/, но и да отхвърляме и отстояваме себе си. Изобщо човек е точно толкова силен, колкото смята, че заслужава да бъде щастлив! Това няма да се уморя да го повтарям, дори и на някой да му е втръснало вече да го чува от мен! Така че "виновен" не е присъда, а избор!

Категория: Лични дневници
Прочетен: 7213 Коментари: 2 Гласове: 0
Последна промяна: 06.03.2010 14:27
 

Още от млади години душата на свети Христофор се възпламеняваше за борба със злото. Неправдите го караха да се гневи, греховете и престъпленията огорчаваха сърцето му и го докарваха до възмущение. Твърд като камък, той отстояваше срещу изкушенията, силен като лъв и едър като дъб, той бе готов да смаже само с един удар гения на злото — дявола.

От заран до вечер той вървеше по пътища и по стъгди със стиснати юмруци и с поглед, запален от желание да не пропусне да мине неунищожено още в зародиша злото, което всяка заран се излупваше като хаплива змия из човешките страсти и носеше отрова.

В ония времена тоя млад човек, под чийто грамаден ръст трепереше земята, можеше да стои над закона, защото силата беше закон. И на св. Христофор не трепваше ръката, когато я вдигаше, за да порази на място, като мълния, безчестния търговец на пазара, лъжеца, крадеца и даже просяка, който се преструваше на изкълчен, за да буди по-голямо милосърдие.

Душата му бе вечно изпълнена от негодувание от страшната потребност да души, да унищожава, да къса в гнева си и да мачка в яда си всичко, което имаше дъха на неправда, на замисъл за неправда, на порок и престъпление. От това неговото прекрасно лице полека-лека се изкриви и удължи, веждите му паднаха ниско, очите намаляха и се изпълниха с кръв, ноздрите му се разшириха, устата уголемиха.

Той изгуби подобието божие и образът му заприлича на зъл кучешки образ.

Тогава децата, които св. Христофор смяташе за безгрешни, почнаха да бягат от него и да му дюдюкат, когато той минаваше по улиците, и кучетата, на които взе подобието, почнаха бесовито да го лаят. Жените, към които силният младеж имаше преголяма слабост, защото не считаше за грях ни плътската, ни духовната любов, и които тайно и явно въздишаха за него, почнаха да го избягват, да се боят от него и му дадоха презряното име Песоглавец, което ще каже човек с кучешка глава.

Свети Христофор, отчаян и ужасен, помисли, че побеждаваният толкова пъти от него дявол е поискал да си отмъсти и е пратил всички нечисти сили да го преобразят на куче, за да го лиши от единствената красота на живота — любовта на жените.

И още повече побесня младият защитник на правдата и истината. И като стисна страшни юмруци към най-силния си враг — дявола, — той поиска да го прокълне. Но за негов още по-голям ужас из зъбатите му уста излезе само кучешки вой.

Тогава песоглавецът отиде в близката гора, отскубна една суровица, окастри клоните й, нарами я като тояга и напусна родния си град, за чието добро така неуморно се бе борил.

Той се мъчеше страшно. Той знаеше, че лицето е видимият образ на душата и че преображението му в куче не може да стане, ако душата му не се е преобразила в кучешка.

И нещастникът отиде далече на един голям остров в морето. През средата на тоя остров течеше буйна и мътна река, която не можеше да се премине нито по мост, нито с ладия. От едната страна на тая река растяха и зрееха прекрасни жита, от другата пасяха безбройни чарди добитък и обширните гори бяха пълни с лов. Но жителите от двете страни търпяха лишения, защото не можеха да минат страшната река и да разменят благата си.

Песоглавецът, за когото нямаше сила непреодолима, се намери съкрушен на брега на тая река. Той се посели край нея и всеки ден я прегазваше по два пъти, за да вземе хляб от едната страна и да насити с месо кучето, което го обладаваше, от другата. Мътните и силни води на реката го обливаха до пояса и се разбиваха о коравото му тяло на пяна като о скала.

Жителите от двете страни се трупаха и гледаха с уплаха тоя непознат човек с кучешка глава и силата му ги учудваше.

Срещу хляб и месо Песоглавецът почна да пренася хората през реката, като ги вземаше на плещите си по няколко изведнъж. Но неговата страст да унищожава злите и порочните не бе го оставила. Той често спираше сред реката, сваляше от гърдите си тия, които тайнствената сила на правдата му посочваше като недостойни, и ги хвърляше в реката като гнили плодове. Вечерно време, когато всички се прибираха, той отиваше до дънера на някоя палма, падаше съкрушен на колене, под които камъните хрускаха и се обръщаха на прах, и искаше да се моли. Но молитвите му се носеха към звездното небе като кучешки вой и той питаше бога с окървавено сърце:

— Господи, исках душата ми да бъде чиста като правдата, която ти си дал. Защо направи лицето ми безобразно като злото, което те огорчава и гневи?

Един ден до брега на страшната река пристигна старец, странник, не от тия места. Той помоли Песоглавецът да го пренесе и рече:

— Добри човече, пренеси ме отвъд, защото ме гони дяволът. Нямам нито хляб, нито месо да ти се отплатя. Ще ти дам само това малко огледало. В него ти ще виждаш кучешкото си лице дотогава, докато не извършиш най-великия подвиг, с който да угодиш на бога.

Песоглавецът пренесе стареца, взе малкото огледало и мина пак на другата страна, за да чака дявола, който преследваше странника. Той погледна по следите на тоя странник и го видя, че се губи между узрелите ниви на полето, с ореол на главата.

Тогава Песоглавецът разбра, че е пренесъл на плещите си самия Исус Христос, и го обзе страх, какъвто никога не бе изпитвал, и като целуваше малкото огледало, падна на колене и с такава сила заудря главата си в поклони о земята, че околните канари се събаряха и падаха със страшен шум в реката.

Оттогава свети Христофор потъна в дълбоко размишление. Ревността му да се бори със злото и да наказва недостойните се усили. Но като се гледаше в малкото огледало на Христа, той с ужас виждаше, че кучешкото му изражение добива по-голяма злост.

И го натисна скръб. Той помисли, че мисълта му е помрачена и че не може вече да различи злото от доброто. И укроти бунта на душата си, като стана снизходителен, като се мъчеше да не вижда пороците и да не ги различава толкова рязко от добродетелта.

Един ден при него дойде непознат човек, с грозно лице, с кървав поглед, плах и мрачен. Св. Христофор съгледа в него най-страшния престъпник на земята и каза в себе си:

— Да убия тоя човек, да отърва земята от страха, който носи, ето кое ще освети наново лицето ми.

И когато се готвеше да стовари на главата му страшната си ръка, непознатият каза с глас, пълен с нахалност и насмешка:

— Силний Песоглавецо, пренеси ме на другата страна, за да спася хората. Там изчезнаха всички пороци и добродетелите ще умрат, защото няма вече от какво да живеят.

Тия страшни думи спряха ръката на Песоглавеца. Той, без да бъде снизходителен, рече да бъде търпелив. Метна на гърба си отвратителния човек и го понесе, но когато нагази в реката, той усети на плещите си страшна тежест, като че това не бе човек, а торба с олово — и много по-тежко, защото коленете му почнаха да се подгъват.

Той бе уверен вече, че носи на плещите си натежал от грехове човек, и на няколок пъти помисли да го хвърли в реката, но не го стори.

С голяма мъка той го пренесе на срещния бряг и го тръшна на земята.

Човекът стана леко, даже не охна, стисна ръката на Песоглавеца с благодарност и тръгна.

Св. Христофор се върна бързо на другия бряг и треперещ от гняв, че не уби тоя злодеец, обърна се да го види.

И видя по пътя, гдето бе минал Христос — едрата, мрачна, рогата фигура на дявола леко да крачи между нивите.

— Господи — извика Песоглавецът, — сега лицето ми трябва да е станало по-грозно от кучешко!

И той, преизпълнен от страх, бързо извади огледалото и го изпречи пред очите си. Но сега в него Песоглавецът видя красотата на своето човешко лице, чистотата на погледа си. И първата мисъл, която блесна под неговото ясно чело, осветено от ореол, беше:

— Очистих се, защото направих добро на най-лошия.

Категория: Лични дневници
Прочетен: 2120 Коментари: 0 Гласове: 0
31.01.2010 18:23 - Ник Вуйчич
 От известно време един човек не ми дава мира. Или...по-точно казано, всеки път, когато се сетя за него се усмихвам и си казвам, че живота е прекрасен. Иска ми се повече хора да се докоснат до него и неговата вяра в живота.

Ник Вуджичич е 25 годишен австралиец, който живее в предградието Брисбън, Куинсленд. Има позитивно отношение към живота, изключително бодър, весел, приятелски настроен и щастлив човек. Има усмивка, която кара всеки да се чувства зареден и обичан.
Живаотът му, за жалост,  не е бил  никак лесен. Родителите му, и двамата вярващи Християни, чакали с нетърпение раждането му. Той е първородният им син.
Ник Вуджичич се родил на 4-ти декември 1982 година в Мелбърн, Австралия. Първите думи, които изрекли родителите му при раждането били "Мили Боже". Ник се родил без крайници - нито крака, нито ръце. По време на бременността нищо не е говорило за това. Докторите били шокирани и нямали никакво обяснение. Все още няма никаква медицинска причина това да е така. Църквата оплаквала раждането на Ник, а родителите му били напълно съкрушени. Всеки се питал "Ако Бог е Бог на любовта, тогава  защо ще позволи да се случи нещо толкова лошо, и то -  на праведни християни". Бащата на Ник мислел, че бебето няма да оцелее за дълго, но изследванията доказали, че Ник е едно здраво бебе.
Разбираемо, родителите на Ник се страхували за бъдещето му, първите няколко месеца били осеяни с мъка, сълзи и печал. Вярата в Бог им вдъхнала сила и кураж  да продължат напред и да се грижат за детето си и много скоро дошло времето, когато Ник бил достатъчно голям за училище.
Имало хора, които приемали за даденост, че поради физическия недъг на Ник, е твърде вероятно той да е и умствено изостанал. Законът в Австралия не позволявал Ник да се интегрира в обществените училища. За щастие, Господ го дарил с майка, която била достатъчно силна да се изправи срещу закона и да поиска той да бъде променен. Ник Вуджичич е едно от първите деца инвалиди в Австралия, интегрирано в обществено училище.
Ник много харесвал да ходи на училище и да живее като всяко друго дете на неговата възраст. Точно в тези години е срещнал най-много тормоз, отхвърляне и малтретиране. С подкрепата на родителите си развил мироглед и ценности, които му помогнали да премине през тези изпитания. Той знаел, че е различен, но отвътре бил като всяко друго дете. Имало моменти, когато се чувствал толкова слаб, че нямал сили да издържи подигравките в училище. Родителите му го окуражавали да не им обръща внимание и да си намери приятели като се опита да си говори с децата. Скоро учениците разбрали, че Ник е точно като тях и щастието се усмихнало на Ник с нови приятели.
В някои моменти Ник се  чувствал депресиран и ядосан от това, че не може да промени съдбата си. Ник ходел в неделно училище, където учели, че Бог обича всички и се грижи за всички. Ник разбирал това като "любов към всички деца", но се питал Защо ако Бог го обича, ще го сътвори такъв! Дали не е защото е направил нещо лощо? Ник се чувствал като бреме за хората около него и си мислел, че "колкото по-скоро си отиде, толкова по-добре за всички". В младежките си години искал да сложи край на живота си и мъките му да свършат. За щастие, той е благодарен на близките си, които са били винаги до него и са му вдъхвали кураж и сила.
Преминавайки през емоционалните си борби Ник Вуджичич е овладял самотата и себеуважението. Сега с неописуема страст разказва историята си на други хора и им показва, че могат да се справят със всяко изпитание в живота. Насърчава хората да разгърнат възможностите си и да не позволяват нищо да застане на пътя им към сбъдването на техните мечти.
Един от първите уроци, които е научил е да не приема нещата за даденост. Когато бил на 12 осъзнал всъщност колко е щастлив, че има малкият си израстък , че има семейството си и, че не е роден в третия свят.
Сега Ник пътува по целия свят и разказва историята си и как е благословен от Бог с това, което има. Надява се, че с историята си ще накара хората да отворят сърцата си  и да осъзнаят живота си.
Ник Вуджичич е изключително мъдър за възрастта си, има много силно чуство за хумо и най-важните неща за него са мир, любов, вяра, надежда и радост.
Едно нещо казва много често: "Вие сте прекрасни,  каквито и да сте, момчета,момичета, жени или мъже, никога не се опитвайте да промените себе си. Бог обича всеки един от вас такъв, какъвто е. Обичайте и прощавайте така както Бог ви обича и прощава. Радвайте се и се усмихвайте винаги. Дори да ви се случи нещо лошо, то ви е изпратено за добро."

www.vbox7.com/play:4679cadd

Това, което ме грабна в Ник е неговата сила за живот. Често хората се оплакват и са нещастни от дребни неща, а всъщност не осъзнават какво имат. Всеки може да е щастлив, стига да го пожелае.
За мен Ник Вуджичич е един уникален човек, постигнал много повече от всички здрави хора на планетата. Той е щастлив с това, което има...и не само това, той се опитва да го предаде на всички хора около себе си. Да вдъхне кураж и надежда за щастлив живот. Всеки, който се е срещнал с него отваря сърцето си и чувства чиста и искрена любов, а човек, който пробужда любовта у хората, е истинска Личност.

Категория: Лични дневници
Прочетен: 2278 Коментари: 0 Гласове: 0
Забързан и задъхан в своето ежедневие, съвременният човек не забелязва как неусетно се отдалечава от простите радости, от хармонията в Природата, от своето здраве. Недостигът на време, хроничният стрес, информационната "лавина", негативните социални контакти, зачестилите антиобществени прояви, както и редица други психосоциални фактори определят не особено радостната картина на психическия живот на цивилизования човек. Ако към това прибавим нередовното и нерационално хранене, недостатъчния сън, обездвижването, замърсената околна среда и други неблагоприятни въздействия, можем да си обясним непрестанно нарастващият брой на сърдеяно-съдовите, нервно-психическите и раковите заболявания, които всяка година отнемат живота на милиони хора по Земята. Дори онези, които мислят, че са "практически" здрави, в действителност не познават истинската радост от живота и реалната същност на пълноценното здраве, поради това, че твърде много са се отдалечили от природата и от нейните живителни сили.

 Човекът като част от Природата отразява нейната същност - той е материя, но и дух. Изграден е от противоположности, единството от които създава хармония. Свързан с природата от стотици хиляди години, напоследък той все по-грубо и лекомислено разрушава връзките си с нея. Съвременният човек си позволи безотговорно да изтребва растения и животни, да замърсява реки, езера, морета, без да си дава сметка, че с това подготвя подобна участ и за себе си.

Опазването на биосферата е задача пред цялото човечество, а премахването на вредните навици, съкръщаващи живота, зависи от всеки поотделно. Дали ще води природосъобразен живот, човек решава сам. Но единствено истински здравата личност познава радостта, че живее!
Човекът като най-висшето съзнание на Природата има и висша отговорност да запази живота на нашата планета, живеейки в съгласие с природните закони. Днес, а не утре. Утре ще бъде късно!

Какво е природосъобразния начин на живот?
Това е живот, съгласуван със закономерностите, на които се подчинява нашия организъм, и със законите на природната среда. Човекът като биологичен вид се подчинява на редица общобиологични закономерности (самосъхранение, адаптация, самообновяване, биоритми и т.н.). От друга страна на човека е присъщо съзнание - мисловна и емоционална дейност. Индивидът влиза във взаимоотношения и с външната природна среда и като спазва законите й, се вгражда хармонично в нея. Но доколкото той е социално същество, подчинява се и на закономерностите на обществото. Природосъобразният живот води до вътрешна и външна хармония на човека и по този начин - до здраве, жизненист и дълголетие. Съвременникът, помъдрял от сблъсъците с отрицателните страни на цивилизацията, се връща към чистотата на Природата и нейния здрав смисъл. Според К.Маркс "Човек живее с природата. Това значи, че природата е неговото тяло..., че физическият и духовният живот на човека са неделимо свързани с природата, което означава не нещо друго, а това, че природата е неразривно свързана със самата себе си, защото човек е част от природата."

Природосъобразният живот се състои в правилно дишане, разумно хранене, достатъчно оводняване, спазване на биоритмите (сън - бодърстване, работа - почивка и др.), самоконтрол и умереност във всичко, недопускане на вредни навици, хармоничен сексуален живот, духовно усъвършенстане, култивиране на добри мисли и на хуманизъм, съзнателен оптимизъм, по-тесен контакт с природата, профилактика и лекуване с природни фактори и природосъобразни методи.

С известни усилия на волята може да се излезе от стереотипа на живота, който водим и да се създадат природосъобразни навици. За тази цел трябва да има познания, желание и убеденост за ползата от природосъобразния живот. Нека се започне с отхвърляне на вредните привички. Необходимо е да се отдели време за самоопознаване и самовъзпитание. Да се укрепят тялото, психиката и духът с природни средства. Природосъобразния живот ще донесе на съвременния човек уравновесеност, здраве, жизнерадост, удължена младост и творческо дълголетие.

из "1001 въпроса и отговора за природосъобразен живот"
Категория: Лични дневници
Прочетен: 3422 Коментари: 1 Гласове: 2
Последна промяна: 25.01.2010 18:32
Търсене

За този блог
Автор: mytruth
Категория: Лични дневници
Прочетен: 31764
Постинги: 5
Коментари: 4
Гласове: 42
Архив